Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира
ХАДЖИ ДИМИТЪР
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потопен в кърви лежи и пъшка
левент с дълбока на гърди рана,
левент във младост и в действие мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла галактика!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно ядосано пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!
Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в пердах за независимост,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и артисти песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му добродушно раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за левент грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка ария!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прелестни, ария поемнат, –
безшумно нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – блага, зесмена!
„ Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна тайфа?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз желая, сестро, тук да почина! “
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…
Но съмна към този момент! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето отново пече ли – пече!
Христо Ботев
